Енциклопедия на емоциите

Davide Iodice, който от години чрез своята Scuola Elementare del Teatro работи с уязвимост и увреждания, води инклузивен лабораторен курс за изразяване, взаимоотношения и индивидуално и колективно създаване. Целта е да стимулира у участниците способността за резонанс със собствения и чуждия емоционален спектър, качеството на слушане и готовността да се създават нерутинни отношения. Проектът L’enciclopedia delle emozioni възниква в непосредствения постпандемичен период от съждението, че в дистопичното време, в което изпаднахме, освен трагедията от болестта и реалната смърт, изпитахме, че без възможност за изразяване, без взаимоотношение, без социалност, без красота, домовете могат да станат гробниците на нашата идентичност. Град, квартал, цяла страна могат да се превърнат в гробница; в пустиня. Излизането от дългия пандемичен период е общество в конвалесценция, още по-уязвимо и нуждаещо се от помощ, дезориентирано в истинска „следвоенна епоха на емоциите“. Тогава се почувства като повече от спешна необходимост да се възвърне първоначалната катарзисна сила на театъра, неговото качество на Pharmacon, обновявайки го в съвременността; пресмисляйки терапевтичната и социалната функция, за която това изкуство е родено. Изглеждаше от основополагащо значение от една страна да се рекодира перформативното, спектаклово събитие като устройство за участие и среща с общност или социална група, а от друга — да се постави отново в центъра на процеса театралният артист като специалист по емоциите и взаимоотношенията, аспекти от първостепенно значение за преодоляване на травмата и за възстановяване на психологическата, релационната и социалната фрактура, която тя е причинила. L’enciclopedia delle emozioni, замислен с тези предпоставки, се поставя като процес на близост, педагогика и съзидание, който да се повтаря в метод и да се модифицира в приложните възможности в различни контексти и територии. Интензивният лабораторен курс си поставя за цел да стимулира у участниците способността за резонанс със собствения и чуждия емоционален спектър; да подпомогне емпатийната способност и поемането на отговорност за другия; качеството на слушане; готовността да се създават нерутинни релационни динамики; и накрая автономията в структуриране на постепенно възникващия експериментален материал. Природата на актьора, лицето на драмата, сценичната партитура, сценичният предмет като „душа във външна форма“, МАСКАТА, са някои от тематичните ориентири на този тотален занаят, който се отваря към езиците и към най-различни резултати.